ПРЕДГОВОР КЪМ РЕВИЗИРАНОТО ИЗДАНИЕ
на СЪВЪРШЕНИЯТ ПЪТ (Анна Кингсфорд)

По-скоро като писатели, а не като автори на тази книга, ние предлагаме, в името на по-лесното й разбиране и удовлетворяването на многото въпроси относно нея — да се възползваме от повода на издаването на това издание, за да дадем кратък отчет за нейната природа и принос.

Това, което „СЪВЪРШЕНИЯТ ПЪТ” представлява, не е нито изобретение, нито компилация, а първо откритие и след това възстановяване. То представлява откритие, защото е резултат от опит — доказан успешно от изданието — да се установи от първа ръка естеството и метода на съществуване. И представлява възстановяване, защото системата, заложена в него, се оказа това, което съставлява основната и тайна доктрина на всички велики религии на древността, включително християнството, - доктрината, обикновено наричана Гнозис и озаглавявана също като Херметична и Кабалистична. В още един смисъл „СЪВЪРШЕНИЯТ ПЪТ” представлява възстановяване, а също и – за самите нас – откритие, като виждаме, че е независимо от предварителни знания от наша страна. Това е относно дарбата. Защото съответните знания, макар и проверени чрез последвали изследвания по обикновен начин, са получени единствено чрез способността, която се състои във възприятие и възпоменания от вида, наречен интуитивен и психически, и следователно чрез метода, който през всички векове е бил признат като средство за достъп до трансцедентални и Божествени знания. Тъй като е напълно описана в книгата (напр. лекция I; § 4-18; Приложение III, Част 1 и др.), тази дарба не се нуждае от допълнително определение тук.

Необходимо е обаче във връзка с нея да се заяви следното: че стойността на възстановяването на съответните знания, колкото и голяма да е за присъщият интерес и важност на предмета, се засилва неограничено от начина на нейното придобиване. Защото, колкото и да се познават заключенията на древната мъдрост относно най-важните теми и да се признава тяхното логическо съвършенство, много повече е да се знае тяхната Истина, тъй като те включват природата и съдбата на Човека във всички времена. Това е този върховен въпрос, който намира задоволително решение в настоящия случай. Ако възстановяването беше извършено по обикновен начин, а именно чрез изследване на пренебрегвани писания или откриване на изгубени такива, — методи, които, колкото и да са успешни, биха били напълно неадекватни за действително постигнатите резултати, — нямаше да се направи крачка към проверката на включените доктрини. Докато, както е за нас самите и за всички, които са запознати с произхода на тази книга и които в същото време са достатъчно узрели по отношение на духовното съзнание, за да могат да приемат фактите, - всички, които знаят, че могат да вярват, - книгата представлява сама по себе си абсолютно потвърждение на собственото си учение и, следователно, на възстановения Гнозис. Тъй като се дължи на интуитивното припомняне и възприятие, — способности, упражнявани в пълна независимост от физическия организъм, — тя демонстрира по същество Духовната природа на съществуването; Реалността на Душата като истинско Его; многократните прераждания на това Его в материални условия; Неговото постоянство при всякакви промени на формата и състоянието; и Неговата способност, докато все още е в Тялото, да възстанови и съобщи знанията, които през дългите векове на Своето минало като Индивидуализирана Същност, е придобило относно Бог, Вселената и Себе Си.

По отношение на всичко това, преживяванията, чийто резултат е тази книга, — въпреки че те рядко се споменават в нея, — бяха такива, както по вид, така и по количество, че да считаме тях и света, към който се отнасят, за заблуда, би означавало да оставим себе си без основание да вярваме в истинността на каквито и да било преживявания или на какъвто и да е свят. Призивът от името на тази книга обаче не се основава само на лични или външни показания, а на това, което е вътрешно и може да бъде оценено от всички, които имат интелигентно познание за засегнатите теми.

Най-вече тази книга е създадена, за да отговори на особените обстоятелства на времето, — така точно описани от г-н Матю Арнолд, когато казва, че „в настоящия момент има две неща за християнската религия, които трябва да са очевидни за всеки възприемащ човек; едното, че хората не могат без нея; другото, че не могат с нея такава, каквато е”. В епоха като днешната, отличаваща се с всеобхватни изследвания, изчерпателен анализ и безпардонна критика, никоя религиозна система не може да издържи, освен ако не апелира както към интелектуалната, така и към благочестивата страна на Човешката природа. Понастоящем вярата на християнския свят избледнява поради радикален дефект в метода на нейното представяне, чрез който тя е въведена в постоянен конфликт с науката; а тормозещата и недостойна задача налага на привържениците й непрестанната инициатива да са в крак с напредъка на научните открития, или колебанията на научните спекулации.

Методът, чрез който тук се стремим да се избегнат напрежението и несигурността, породени по този начин, се състои в установяването на тези две позиции:

1° Че догмите и символите на християнството са по същество идентични с тези на други и по-ранни религиозни системи;

2° Че истинската плоскост на религиозната вяра се намира не там, където Църквата я е поставяла досега, — в гроба на историческата традиция, а в собствения Ум и Сърце на Човека; тоест, не в Обективното и Физическото, а в Субективното и Духовното; и нейният призив не е към Сетивата, а към Душата.

и

3° Така разглежданата и правилно интерпретирана християнската доктрина представя с научна точност фактите от Духовната история на Човека.

Вярно е, че мнозина, прочути с благочестие и ученост, считани за стълбове на вярата - са осъдили като нечестие от най-висока степен практиката на това, което те наричат, „изтръгване на Писанието от очевидното му значение”. Но тяхното изобличение на безбожието включва не само главните от тези „по-малки светила”, християнските отци и еврейските коментатори, но и онзи „две големи светила” Исус и Павел, виждайки, че всеки от тях утвърждава мистичния смисъл на Писанието и задължението за подчиняване на Писмото на Духа (а не на Буквата-бел.прев.) и търсене зад завесата на очевидния смисъл. Факт е, че при използването на термина „очевидно”, буквалистите задават съответните въпроси.

Тези въпроси са: — за кое сетиво е очевиден усета за Писанието, — за външното или вътрешното възприятие и — към кой от тези два реда на възприятие принадлежи разбирането на духовните неща? Със сигурност нищо не може да бъде по-очевидно от „безбожието” да се отхвърли отчетът, който Светото писание дава за себе си, и да му се приписва лъжа, глупост или неморалност, въз основа на външния вид, какъвто е писмото. За тези, които този том представя, е абсолютно очевидно, че буквалният смисъл не е смисълът, който е предназначен; и че онези, които настояват за такова възприемане, си навличат укора, хвърлен от Павел, когато, позовавайки се на покривалото, което Мойсей сложи върху лицето си, каза: „Защото умовете им бяха ослепени; защото до ден днешен при четенето на Стария Завет, същият воал остава неподигнат. И до ден днешен воалът е върху сърцата им”.

Ще се опитаме накратко да изложим принципите на това заключение. Първият урок, който трябва да се научи във философското училище, е истината, че умът може да схване и усвои само това, което се представя умствено. С други думи, целта трябва да бъде преведена в субективното, преди да може да стане pabulum (храна-бел.прев.) за духовната част на Човека. Истината никога не е феноменална, но винаги е метафизична. Сетивата схващат и се занимават с явления (феномени-бел.прев.). Но сетивата представляват само физическата част на Човека, а не онзи Аз, който философът има предвид, когато говори за Човека. Така, истинското Его не може да влезе във връзка или да вземе предвид събития и лица, които се представят само феноменално и обективно. По този начин те са само средства и символи, чрез които Истините, Принципите и Процесите се предават на субективното разбиране — йероглифите, така да се каже, в които те са изобразени. Принадлежащи към Времето и Материята, лицата и събитията са — в техния феноменален аспект — свързани само с външния и тленния Човек; докато Принципите и Истините, бидейки Ноуменални и Вечни, се познават само от онова в Човека, което, бидейки също Ноуменално и Вечно, има подобна природа с тях, а именно неговата субективна и духовна част. Защото арестуващият и този, който е задържан, трябва да принадлежат към една и съща категория.

И тъй като първият по необходимост е чисто рационалният принцип в Човека, вторият също трябва да бъде чисто рационален. Поради тази причина, следователно, за да поддържа правилната си духовност, религията трябва винаги — както посочва Шелинг — да се представя езотерично в Универсалии (общи понятия-бел.прев.) и в Мистерии. В противен случай, ако съществуването й зависи от продължаването на среда, която е просто физическа и разумна, тя става толкова мимолетна, колкото е и последната. От което следва, че докато разглеждаме религиозната истина като по същество съставена и зависима от причини и последици, принадлежащи на физическия план, ние все още не сме схванали нейната истинска природа и сме духовно несъзнателни и неосветени.

Това, което е вярно в религията, е само за духа. Необходимата субективност на истината се потвърждава и от Кант, който счита историческия елемент в Писанието за безразличен и заявява, че преминаването на Символа на вярата в чисто духовна вяра ще бъде идването на Божието царство. По същия начин мистикът Вайгелий (1650 г. от н. е.) казва, че за да бъде ефикасно за спасението, това, което е божествено писано относно Христос на обективния план трябва да се пренесе в субективния план и да се субстанциализира в Индивида, като се изпълнява вътрешно от него. А благочестивият и учен преводач на херметичните книги, доктор Еверард, пише: — „Казвам, че няма нито една дума (от Писанието) вярна според буквата. И все пак казвам, че всяка дума, всяка сричка, всяка буква е истина. Но те са верни, както Той е предвидил да ги говорят тези, които са ги говорили; те са истинни, както Бог е вложил смисъл в тях, а не както хората влагат“ (Отворена евангелска съкровищница, 1659 г. сл. Хр.).

Причината е, че Материята и нейните атрибути представляват само средния термин в поредица, чийто Алфа и Омега са Дух. Светът на крайните последици, подобно на този на крайните причини, е духовен; и никаква окончателност не може да принадлежи на равнината на техния среден срок, това е равнината само на прехода. АБСОЛЮТНОТО е, първо, чиста, абстрактна мисъл. На следващо място, това е хетеризация (превръщане от един вид в друг-бел.прев.) на тази мисъл чрез пробив в атомизма на време-пространството или проектирането й в природата, процес, при който от немолекулярно става молекулярно. На трето място, ТО се връща от това състояние на самовъншност и самоотчуждение обратно в Себе Си, разрешавайки хетеризацията (в случая разграждане-бел.прев.) на природата и ставайки отново субективно и Самоопознаващо Се — тъй като само така може да познае Себе Си. Такъв е — както е формулиран от Хегел — проявеният процес на универсалиите; и такъв по необходимост е процесът и на частностите, които са продукт на универсалиите.

Следователно Човекът, като Микрокосмос, трябва да имитира и да се идентифицира с Макрокосмоса и да субективизира или одухотворява своя опит, преди да може да го свърже с онзи краен принцип на Себе Си, който съставлява Егото или Аз-а. Такъв възглед за религията като този обаче е очевидно неразбираем освен за образованите и развитите: неговите термини и идеи са извън капацитета на общото. Следователно тази книга и работата, която тя откриват, са адресирани към предишния клас; — на хора от културата и мисълта, които, признавайки недостатъците на народното вярване, изоставиха като безнадежден опитът да го систематизират и да го съпоставят с душевните си нужди.

Никога не може да има едно представяне на религията, подходящо еднакво за всички класи и касти хора; и опитът на Църквата да преодолее тази невъзможност по необходимост доведе до отчуждението на онези, които не са в състояние да приемат грубата сурова храна, раздавана на множеството. Изпълнявайки ролята на Прокруст по отношение на духовните неща (злодей, син на Посейдон в гръцката митология, който принуждавал пътниците да се поберат в леглото му, като разпъвал телата им или им отрязвал краката-бел.прев.), тя се е опитала да събере в една мярка умове от всякакъв вид и измерения, като напълно пренебрегва апостолската сентенция: — „Ние говорим мъдрост сред пълнолетните. . . Но на вас говорих не като на духовни, а като на плътски, на младенци в Христос, храних ви с мляко, а не с твърда храна, защото все още не можете да я приемате.” За тези, значи, — необучените и неразвитите, — Църквата трябва да продължи да говори със забулено лице, в притчи и символи. Нашият апел е към онези, които, след като са постигнали своето интелектуално и духовно пълнолетие, са зарязали детските неща и които, съответно, — вместо да се задоволят с обвивката на буквата и да игнорират духа зад формата или да го ограничат във формата, — са подтикнати от самата необходимост на тяхната природа да търсят зад завесата и да разчитат духа чрез формата, за да могат „с открито лице да видят славата Господня и да се преобразят в същия образ”.

Тези, които са узрели по този начин, ще научат на тези страници каква е РЕАЛНОСТТА, която само Умът може да схване; и ще разберат, че ТЯ принадлежи не към обективния и феноменален план на света, а към субективната и ноуменална плоскост на собствените им души, където търсейки, те ще намерят извършен процеса на Грехопадение, Изгнание, Въплъщение, Изкупление, Възкресение, Възнесение, Идването на Светия дух и — като продължение — постигането на Нирвана, „мирът, който никой ум не може да схване”. За тези, които са посветени по този начин, умът вече не се занимава с историята; феноменалното се разпознава като илюзорно — сянка, проектирана от Реалното, която няма субстанция сама по себе си и е само частен случай на реалното.

Едно нещо Е и ПРЕБЪДВА, — Душата в Човека, — Богородица, непорочната; спусната — като Ева — в материята и пораждането; приета — като Мария — отвъд материята, във вечния живот.

Едно състояние, върховно и съвършено, олицетворява и разрешава всички останали; — състоянието на Христос, обещано в зората на еволюцията; появяващо се в процеса й и прославено при нейното завършване.

Да се реализира успението на Мария, да се достигне ръста на нейния Син — тези цели и стремежи съставляват желанието на просветения. Тази книга е написана именно, за да посочи тези стремежи отново и да посочи метода за интелигентното им търсене. Този предговор може — струва ни се — уместно да завърши със знака на оценката, която книгата „СЪВЪРШЕНИЯТ ПЪТ” спечели от лица, специално квалифицирани да я преценят. Следното е избрано от многобройни съобщения с подобен характер, идващи не само от различни части на света, но и от представители на различни националности, раси и религии, и показващи, че нашата книга вече изпълнява надлъж и нашир своята мисия като Eirenicon (изявление, което се опитва да хармонизира противоречиви доктрини: ПОМИРЕНИЕ-бел.прев.).

Ветеранът ученик на „божествената наука”, за когото имаме препратка като приятел, ученик и литературен наследник на прочутия маг, покойният абат Констант („Елифас Леви”), което ще бъде за всички посветени достатъчна индикация за неговата личност, ни пише следното:

„Както при съответните Писания от миналото, призивът от името на книгата ви наистина е за чудеса: но с тази разлика, че във вашия случай чудесата са интелектуални и не могат да се симулират, а са чудеса на интерпретация. И те имат по-нататъшното разграничение, че не извършват насилие над здравия разум, като нарушават възможностите на Природата; докато те са в пълно съгласие с всички мистични традиции и особено с великата тяхна Майка - Кабала. Че чудесата, каквито описвам, могат да бъдат намерени в „Съвършеният път”, по вид и брой без аналог, тези, които са най-квалифицирани да съдят, ще бъдат най-готови да потвърдят. И тук, по отношение на тези известни писания, позволете ми да ви предложа някои забележки относно Кабала, каквато я имаме. Това е мое мнение, -

1° Че тази традиция далеч не е истинска и такава, каквато е била при първоначалното си излизане от светилищата.

2° Че когато Гийом Постел — с отлична памет — и неговите братя херметисти от по-късните средни векове - игуменът Тритемий и други - предсказаха, че тези свещени книги на евреите трябва да станат известни и разбрани в края на епохата и уточниха сегашното време за това събитие, те не означаваха, че такова знание трябва да се ограничи до простото разкриване на тези конкретни Писания, но че ще има за своята основа ново озарение, което да елиминира от тях всичко, което е било въведено по невежество или умишлено, и трябва да обедини тази велика традиция с нейния източник, като я възстанови в цялата й чистота.

3° Че това озарение току-що е осъществено и е било проявено в „Съвършеният път”.

Защото в тази книга намираме всичко, което е истина в Кабала, допълнено от нови интуиции, присъстващи в тялото на доктрината едновременно цялостно, хомогенно, логично и неоспоримо. Тъй като по този начин цялата традиция се оказва възстановена до първоначалната си чистота, пророчествата на Постел и т.н. са изпълнени; и смятам, че оттук нататък изучаването на Кабала ще бъде само обект на любопитство и ерудиция като към еврейски антики.

Човечеството винаги и навсякъде си е задавало тези три върховни въпроса: — Откъде идваме? Какви сме? Накъде отиваме? Сега тези въпроси най-накрая намират отговор, пълен, задоволителен и утешителен, в „Съвършеният път”.”