Във всички големи религиозни системи, дадени на света от постигнали просветление човеци, могат да се намерят следи от духовна Светлина, но аз нямам тук за цел да правя преглед на всички религии от гледна точка на съдържащите се в тях свидетелства за Духа, защото едно правдиво и балансирано изследване, посветено на този въпрос, би изпълнило цели томове дори ако се ограничи само с най-важните религиозни учения и с живота на вярващите, съобразяващи своите постъпки с тях.

Тук ще се занимаем само с християнството, което — смятано от мнозина за носител на единствената истина, но внушаващо просто респект, а често пъти направо омраза и враждебност у още повече хора — е без съмнение най-важната религиозна система за човека от западната част на света.

Ала кое „християнство“ — ще ме запитат — имате предвид? Привърженикът на по-старите форми, тоест на източното православие или на римския католицизъм, е склонен да смята за „правилна“ единствено своята интерпретация, докато търсещият опора в някой от многобройните по-нови варианти е склонен да вижда само „глупаво суеверие“ в по-раншните изповедания и техните изразни форми. Омразата между християни и християни, породена от противопоставяне на убежденията им, е много по-страшен враг на християнството от язвителната критика на всички виртуози на изкуството да се охулва неговото учение!

Неизказани беди и страдания са били стоварвани досега върху много хора и върху цели народи заради стълкновения по религиозни причини и нямат край злочестията, ден след ден предизвиквани в по-тесни кръгове в името на християнската вяра.

Но нещата, заради които би упрекнал християнството един повърхностен наблюдател, нямат всъщност нищо общо с него.

Те са породени от човешката ограниченост, човешката пристрастност и несговорчивост, плод са на погрешно насочена жажда за власт: — на манията да се държат в подчинение другите чак до най-скритите дълбини на тяхната духовност, както и — не на последно място — на извинителната илюзия, че единствено ние „притежаваме истината“ и че сме длъжни да я натрапим на другите, за да „спасим душите им“ дори те да не искат това.

Не за тези криви пътеки на проявите на християнската религия и не за обичайните по тези погрешни пътища действия имам намерение да говоря тук.

Онова, което би могло да се каже по този въпрос, е вече добре известно, а и най-нелепите заблуди винаги си намират остроумни и изпълнени с уж „истински“ религиозен плам защитници.

Християнството е твърде младо още на тази земя, за да могат да бъдат осъзнати неговите божествени дълбини, и убедените, че то е „отживяло времето си“ и че е било доведено до абсурд поради греховете на своите „църкви“, се заблуждават дълбоко, понеже изхождат само от досегашния му път на развитие. Те не подозират, че ще дойде време, когато на по-голямата част от така нареченото днес „християнство“ ще се гледа не без срам в сърцето, както зрелият човек гледа на глупавите безобразия и необузданите претенции на своята младост.

Но нека тези думи не бъдат погрешно разбирани!

Много далеч съм от намерението да твърдя, че светът до този момент не познава нищо от същинското християнство, — но не мога да престана да изтъквам, че за голямото мнозинство от хората, които са се наричали и се наричат „християни“, истинската сърцевина на християнството е до ден днешен скрита зад безброй повече или по-малко твърди черупки и че те не са вкусили още от нейната божествена сладост, макар понякога да им се е удавало да оберат през пукнатините на черупките няколко процедили се капки от изобилните и сокове.

Хората още не разбират, а в много отношения и не искат да разберат, че тази вътрешна сърцевина на християнството представлява субстанциалнодуховна Действителност. и че е нужно първо да се осъзнае колко несъществени сами по себе си са всички „черупки“, преди да бъде освободена от тях и съзряна в цялата и чистота божествената мистерия на християнството, — преди да стане възможно да се изгради дарохранителница за тази най-съкровена сърцевина, където във вечни времена да и се оказва дължимата почит, и то в истински достойни за нея форми на преклонение. —

Постоянното напомняне за началния период на християнството може би събужда в душевността на вярващия чувството за нещо добре познато и благотворно, — но той е склонен да забравя, че семето е нещо различно от кълна, а той пък е нещо различно от напълно развитото растение, което на свой ред е различно от цвета, а цветът далеч не е същото, каквото е узрелият плод.

Който непрекъснато подкастря развиващото се растение, да не би то да надмине по форма скромната простота на кълна, не може по никой начин да бъде смятан за добър градинар.

Християнството и днес още прилича на намиращо се в процес на развитие растение и неговите привърженици имат за задача не да кастрят всеки покарал от корените му филиз, колкото и избуял да им се струва той, а да му дадат възможност да расте на воля и да развива свободно пищните си форми, без да посягат на нито една почерпила сили от неговите корени форма, макар тя да е усвоила характерните за местната почва сокове.

Всякакви „опити за прочистване“ са крайно неуместни тук, защото растението - ако останем при този символ — не може да извлича храна от самото себе си; то е принудено да асимилира „чужди“ вещества, да се изпълни с първоначално чуждите за него сокове, за да ги преобразува и превърне в част от самото себе си. —

Прекомерно избуялите около възловатите корени листа сами залиняват, след като са изпълнили предназначението си да предпазят покаралите филизи, и отстъпват място на нови форми, каращи ни бързо да забравим загубата на първите защитни листа, защото, станали вече неразделна съставна част от растението, те също имат всички характерни белези на вида.

Твърде много, и то с най-добри намерения, е било „подкастряно“ растението, наречено християнство. То е принудено да усеща все отново и отново острието на ножа върху себе си и това може би обяснява защо е така изостанало в естественото си развитие.

Би могло да се сметне едва ли не за чудо, че въпреки това жестоко отношение към него то е все още живо! —

Ако престанем да посягаме на живата му сърцевина, ако приемем с радост всичките му по-стари и по-нови филизи и предоставим грижите за израстването им в ръцете на вечния Градинар, който знае кое е полезно за тях, ние твърде скоро ще видим как изчезват всички вредни израстъци и как красиво се вият и разлистват могъщо напиращите кълнове.

Нека ми бъде простено, че съм принуден да прибягна тук до разни символични образи, но който има волята да ме разбере, лесно ще отгатне какво искам да кажа с тези алегории, а те ще ми спестят необходимостта да нанасям — в една или друга посока — рани на вярващите души.

Не се застъпвам за никое от съществуващите християнски вероизповедания и във всяко едно от тях съзирам действието на божествени духовни сили, възпирано единствено от добронамерени, но прекалено дребнави и пристрастни религиозни убеждения — от страх да не би да се наложи да изоставим някои любими схващания или да признаем, че други от тях, уж отживели времето си, всъщност не са непременно осъдителни.

Не бива да се забравя, че всяка изначална истина може да се изяви под най-различни форми!

Крайно време е добре да се осъзнае изконната същност на християнството и с благоговение да се приеме влиянието на човешките различия между неговите последователи върху формите на изповядването му!

Условията на живот не са едни и същи за орела и за славея, но всяка жива твар на тази земя диша все същия животворен въздух, опасващ земното кълбо. Така и потребностите на човешката душа са безкрайно разнообразни, но за да преуспява и пребъдва, тя навсякъде се нуждае от божествената Светлина на Духа,

В християнството, такова, каквото се е развивало до днес — исторически обусловено, но винаги подхранвано от един вечен духовен Извор — въпреки всички споменати вече „човешки-пречовешки“ несъвършенства, а и всички по-раншни страхотии, — са в действие най-дълбоки духовни сили. Привилегированото и доминиращо положение на тази религия, приписвано и от нейните последователи, се основава изцяло на реални дадености, макар досегашните форми на изява на християнството да не позволяват все още да му се признае такова особено положение.

В неговите верски догми се крият първоосновни, коренящи се във Вечното, учения на премъдрост от зората на времето, чийто смисъл твърде рядко и само от малцина се разбира докрай, докато у далеч по-голямата част от привържениците му няма все още и най-смътно предусещане за него.

Гибелната духовна сухота на нашето време смята за вкаменелости от древните „езически“ суеверия много неща, включени някога в християнското учение от слънчево-сияйни, пламтящи в Светлината на Духа, мъдреци, но изхвърлени от по-късни пуритани като уж „чужди“ на неговата същност.

Високо посветени жреци на древни мистерии, познаващи действителната същност на Вечното, са издигнали някога храма на това учение с мъдро, величаво прозрение. Колкото и чисти и простосърдечни намерения да са имали онези, у които по-късно формите на този храм са предизвикали неодобрение, те са били много далеч от космичното прозрение на човеците, начертали някога плановете на храма.

Водени от най-добри намерения, а и получили — по силата на някои събития — достатъчно основания да бъдат критични, тези хора са извършили, без да подозират, тежки прегрешения към изграждането на храма. Историята сочи повече от ясно, че са били отстранени много важни за строителната конструкция камъни, така че е почти невъзможно вече да се спре прогресивното и подриване.

Само едно ново, дълбоко вникване във вечните мистерии, на които християнството е призвано да бъде жива изразна форма, може да сложи край на това съдбоносно прекъсване, да създаде общо разбирателство и търпимост и да подтикне отделните му изповедания към взаимно обогатяване и обновление.

Нека противоположните гледни точки продължат да съществуват спокойно, докато има нужда от тях, и нека никой не се нагърбва с ролята на съдник там, където само висшето духовно ръководство е в състояние да обедини подлежащото на обединение, когато настъпи моментът за това.

Действена помощ в днешните си неволи християнството може да получи преди всичко от вестителите на Духа, известни като „немски мистици от Средновековието“: -от истинските „теософи“ в смисъла на употребения от апостол Павел термин, постигнали действително прозрение в духовните неща, като Екхарт, Таулер, Франкфуртския рицар на Тевтонския орден, чието име не знаем и на когото дължим „Малка книга за съвършения живот“ („Theologia deutsch" каноника Тома Кемпийски, дарил на единоверците си „Подражание на Христа и -за онези, които не намират космичните му видения за прекалено грандиозни и потискащи — „визионера“ от Гьорлиц Якоб Бьоме. — Макар че е преди всичко поет, не бива да бъде забравен тук и Ангелус Силезиус.

Широко поле за работа се разкрива и пред една нова теология, едно ново богословие, без чиято целеосъзната помощ едва ли ще могат да бъдат поправени нанесените вече щети.

Необходимо е преди всичко да бъде размотано кълбото на догматична обърканост, оплело се поради отъждествяването на Учителя от Назарет със себеизричането на вечната Прасветлина — с Лотоса, — отъждествяване, дължащо се на религиозно-исторически, тоест на чисто временни фактори.

Тук е належащо нужна истинска реформация, истинско пречистване на понятията.

Представянето на себеизричането на Бога, на Логоса, на вечното „Слово, което е у Бога и което е Бог“, и рязкото му разграничаване от духовно-човешката потенция, намерила израз за нас в Учителя от Евангелията — така обосновано теологически, че по-старите догми да не бъдат накърнени, а изцяло изяснени в най-прекия смисъл на думата, — това дело чака решителния човек, който да се осмели да го извърши, зналеца, който е способен да се заеме с такова дръзко начинание, чиито последици ще се окажат невероятно благотворни.

Прастарата мъдрост, чийто вестител ми е отредено да бъда в наши дни, не противоречи по никой начин на вечната същност на християнството, макар доста неща от изложеното чрез мен учение да създават — на първо време и повърхностно погледнато - такова впечатление.

Самата мисъл, че тук би могло да има някакво противоречие, ще се стори абсурдна на всеки, който е разбрал от какъв източник черпи мъдростта си това учение.

Но аз нямам за задача да бъда застъпник на която и да е религиозна система на човечеството, пък била тя и величавата доктринална постройка на християнството.

Длъжен съм само да посоча възвишените вечни ценности, чийто свидетел е всяка от големите, оплодени от Духа, верски системи на тази земя.

Това не пречи аз — роденият от потомци на древни германски, християнски родове, възпитан в християнската вяра и знаещ, че всички мои предци са намерили навремето убежище в тази вяра — да поема сам задължението да допринеса от своя страна за едно истинско задълбочаване на християнското схващане за живота, изхождайки от разкриващото се пред мен вътрешно прозрение на Действителността.

Не са малко вече хората, в това число и значителен брой пастири от двете главни християнски изповедания, за които моите напътствия са станали ръководно начало при техните странствувания из чудния свят на християнското учение. Нямам основания да се съмнявам, че все повече люде с добра воля ще усвояват, преведено на „християнски" език, онова, което често пъти съм казал под друга форма, давайки по този начин безпогрешна опора на своята вяра.

Съвсем не е нужно, би било дори крайно опасно, да се търсят възможности за основаване на нови християнски или други духовни общества.

Разполагаме с предостатъчно верски общности и групи!

Ала нека всеки член на някое от тези общества, който е убеден, че християнската форма на „общуване с Бога“ говори на сърцето му повече от другите, се опита по своему — чрез собствения си живот, собственото си задълбочено прозрение и собствената си вяра — да съдействува за разкриване на вечната божествено-духовна сърцевина на християнството.

Нека се постарае обаче да разбере и другите, опитващи се по друг, различен от неговия, начин да се доближат до същността на християнството и нека възпита в себе си чувство на благоговение пред тяхното духовно водителство.

Но нека остане далеч от „праведните“ фарисеи, убедени, че дават най-добър израз на почитта си към християнското учение, като се отнасят с неразбиране или направо с омраза към онези, които търсят истината в някоя нехристиянска форма!

В уединени места на Централна Азия и днес още живеят мъже, с които нито един европеец освен пишещият тези редове не би могъл дори формално да се сравни по отношение на истинското разбиране за същността на християнството и които въпреки това нямат абсолютно никакво намерение да се присъединят към каквато и да е общност, наричаща себе си „християнска“.

«Мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно.»

Нима е все още нужно да казвам от каква смешна самонадеяност и сляпа претенциозност трябва да страда онзи, който се смята в правото си така дръзко да определя намеренията на божествения Дух във връзка с бъдещето на християнството?! —

Навсякъде „стопанинът на гроздобера е изпратил своите работници в лозето си“ и всяка плодоносна лоза ще бъде намерена и най-грижливо запазена от тях.

Все същото духовно Слънце ще накара да узреят, в духовно отреденото им време, гроздовете на всички лози!

Из "Повече светлина"
Bo Yin Ra