КОНСТИТУЦИЯТА НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО: НЕГОВАТА ПРИРОДА И ЕДИНСТВО
(из "СЪВЪРШЕНИЯТ ПЪТ" - Анна Кингсфорд)

ЧАСТ I

1. Аргументът, на чието изложение ще бъде посветена тази беседа, се основава на доктрината за съответствието между нещата, проявявани във Вътрешен смисъл, и нещата, проявявани във Външен смисъл: „невидимите неща на Божието съществуване”, както Павел казва: „стават разбираеми от Творението”. Сега разумността и необходимостта на тази доктрина за съответствието между Външното и Вътрешното, между Реалното и Материалното става очевидна, когато разгледаме същественото единство и на двете — единството, тоест на Субстанцията, което предполага единство на произход и на режим.

2. Както вече беше изтъкнато, Реалното е Субстанцията в своето състояние на Дух или Ум (непроявено състояние в Покой-бел.прев.); а Феноменалното е Субстанцията в своето състояние на уплътняване, — става проявено чрез Движение. Между тези две — Реално и Феноменално, Дух и Материя — няма строго определена линия на разделяне, няма граница, която да изключва взаимодействието, а само преходна разделяща зона, каквато съществува в крайните им граници между всички области на Природата. Това, което обикновено е известно като „Естествено”, включва явления, познати от Външния усет; а това, което обикновено се нарича „Свръхестествено”, включва цялото Вътрешно царство, Първичното царство на идеите, познато от Вътрешното усещане. Тази последна област съвсем не „противоречи” на Естественото, но по необходимост предхожда и контролира изразяването на Природата, чиито явления съществуват само, защото съществува Свръх-естественото или Пред-природното. Оттук и отношението на Ума, — Субстанцията, обусловена от Мисълта, — към Материята, — Субстанцията, обусловена от Разширението; а оттук и възможността за силата, погрешно наречена „чудотворна”, което е прерогатив на хората, които развиват и упражняват всичките си човешки способности. Такива са хората, които разбират хода на Природата и действат по нейните закони и в рамките на условията за прилагане, които не са изпълнени от по-голямата част от расата. Защото, както цялата Субстанция е Една, така и цялата Сила е Една; а Законът е начинът на приложение на Силата и на нейното отношение към Субстанцията. Следователно Законът, макар и да изглежда различно, е Един по принцип; и този принцип е изразен доста точно с термина поляризация, аналогичен на гравитацията. Докато работим в рамките на Закона и според Него, ние ръководим Силата и поддържаме Реда и Живота: когато Го нарушаваме, Силата се отдръпва от нас и настъпва безредие и смърт всред засегнатите. Тези три субекта, - Силата, Субстанцията и Законът, — присъстват в цялата Вселена, независимо дали в Реалния или във Феноменалния свят, защото между тези светове няма разлика по същност, а само в разширяване или модус. Тоест атрибутите на Материята зависят за проявата си от Състоянието; самото това Състояние се дължи на действието на Силата върху Субстанцията на Материята. Субстанцията е Духовна, течна или твърда според нейното динамично състояние; и Силата, колкото и да е неизмеримо активна или ограничена, присъства вечно и Законът за нейното проявление е един и същ във всяка степен на това проявление. Силата, независимо дали е активна или латентна, е равностойна със Субстанцията. Не можем да си представим нито Субстанция без Сила, нито Сила без Субстанция и двете са изразени в и чрез Закона. От тези три, еднакви и съвечни, произлиза Вселената.

3. Както в езерото се отразяват образите на нещата над него, така и във Феноменалния свят се виждат проекциите на Реалния. С помощта на първия ние разбираме втория; тъй като процесът на лъчите, които предават образа от невидимата по-рядка среда на въздушната атмосфера към осезаемата по-груба среда на водната, е идентичен и непрекъснат и в двете.

4. Такава е основата на прочутото учение за съответствието, с което е свързано името на Сведенборг, но което е също толкова спинозическо и, хиляди години преди Спиноза, принадлежеше към херметичната и кабалистичната философия; доктрината, накратко, върху която се основават всички параболични или мистични писания и в чийто принцип се съдържа Ключът за тяхното тълкуване. Самата етимология на думата религия намира обяснение в това учение, което свързва (religare) нещата от небето и земните неща, независимо дали в Макрокосмоса или в Микрокосмоса. Както волята на религиозния Човек е свързана с Божествената Воля, така и Законът на земните неща е свързан със Закона на небесните неща. И, както видяхме, тази доктрина е формулирана върху херметичното (и спинозическо) твърдение за единството на Субстанцията на всички неща. Голямо и малко, външно и вътрешно, долно и горно, феноменално и духовно, микроскопично и макроскопично, всички са от една Същност, проявени от една Сила и управлявани от един Закон. Да перифразираме добре познатия афоризъм на исляма: „Има само една Субстанция и Законът за съответствието е неговият изразител”.

5. В съответствие с тези предпоставки, ние предлагаме в тази лекция да се изследва конституирането, начинът и поведението на крайния организиран елемент, познаваем от външното сетиво, като представителен тип или притча, в трите изброени атрибута, на Микрокосмическата и Макрокосмическа системи, познати от външното усещане само отчасти. Този краен елемент от организираната Материя се нарича Клетка. Микроскопичен в своите пропорции и, най-общо казано, изцяло невидим за невъоръжено око, той е идентичен както в растителното, така и в животинското царнство; и е познат на ботаниците и анатомите като същността, която съставлява органичното единство, първичният представител на индивидуализирания живот. Именно като изучаваме едно до друго конституцията и историята на този радикален организъм, както и тези на Човека и Планетата, както ги намираме изложени в херметичната философия, ние предлагаме да покажем аналогията, съществуваща между крайните точки във всяка крайност на стълбата на органичното съществуване и по този начин от Сетивното да се издигнем до разбирането на Реалното.

6. На възражението, че при установяване на сравнението, което ще бъде направено, ние доказваме от това, което е напълно феноменално, това, което е феноменално само отчасти, отговорът е, че възразяващият все още не е схванал факта, че няма нищо напълно феноменално във Вселената. Нематериалното е само Субстанция в по-ефирно и посъществено състояние от Материалното, тъй като методът и структурата на всички неща по необходимост са едни и същи. Тъй като Субстанциалното е това, което поддържа Феноменалното, Феноменалната форма и действие са това, което са, защото представят на Феноменалното усещане процесите на вечното положително Битие. Това, което кара Душата и Астралното тяло да избягват познанието от външното възприятие, не е разлика по вид от Феноменалното, а разлика в модусите; начинът на тяхното проявление е обикновено такъв, че да ги прави невъзможни за оценка от сетивните методи, обикновено използвани за познаване на обекти.

7. Да дам илюстрация: Радиацията, която съставя слънчевия спектър, притежава измерение, много по-голямо от това, което окото може да види. Този спектър в действителност се състои от три отделни части: - 1- ва, от светещи лъчи, които, действайки върху ретината на окото, съставляват спектъра от седем прости цвята; 2-ро, на лъчи, разположени в червения лъч и които не влияят на зрението, но съществуването на които е научно доказано чрез тяхното топлинно излъчване; 3-то, на лъчи, лежащи отвъд виолетовото, еднакво невидими, но чието съществуване не е по-малко доказано чрез химически тестове. Така спектърът се състои от три вида лъчи, топлинни, светещи и химически; само вторият от които е пряко забележим от органа на зрението, като съществуването на останалите се установява чрез експериментално наблюдение, включващо упражнение на ума.

8. Сега, причината, поради която не можем да видим лъчите, лежащи вътре в червеното, е, че зрителният нерв е така устроен, че да бъде чувствителен към вибрациите на универсалната ефирна среда само когато броят им се съдържа в определени граници; защото етерът, а не въздухът, е този, който чрез вибрациите на своите молекули предизвиква у нас усещането за светлина. Учените установяват, че червеният лъч създава в ефирната среда брой вибрации, оценен на 496 милиона милиони в секунда; и виолетовия лъч, число, оценено на 728 милиона милиона в секунда. Тези два цвята и всички останали пет, лежащи между тях, са видими за окото; но устройството и разположението на зрителния нерв не позволяват оценяването на цветове, произвеждащи по-малък брой вибрации от тези, създадени от червения лъч, или по-голям брой от тези, дължащи се на виолетовия. Въпреки това, невидимите лъчи със сигурност влияят на етера по същия начин, както и видимите лъчи; тъй като е установено, че топлината се предава от същия носител като светлината, като разликата между двете се изразява само чрез разлика в степента на скоростта на движение, съответно произведена в масата на етера. По същия начин, изключително пречупените лъчи отвъд виолетовото определят само химическото действие, тъй като интензивно бързите и къси вълнообразни вълни, които пораждат, проявяват действието си не в топлина, нито в светлина, а в действието на съединяването, разлагането и свързаните с тях явления.

9. Това изследване на спектъра дава аналогия на връзката между Материалното и Духовното. Всички спектрални лъчи са еднотипни; всички те се проявяват чрез движение; и това движение се контролира от един закон. Но нашето виждане е способно да реагира само на резултатите от движението в определени граници. Ние приемаме факта за съществуването на незабележимите лъчи и признаваме метода на тяхното предаване за идентичен с този на видимите лъчи, въпреки че техният начин на действие е толкова различен от този на последните, че връзката между двете е доказана само чрез приложение на науката. По подобен начин Духовното, или Непроявеното, става познаваемо от Ума и се разпознава като необходимо за обяснението и завършването на Феноменалното посредством самото Феноменално. Феноменалното е само част от проявлението на Цялото; това е онази част от Планисферата, която във всеки един момент се оказва над нашия хоризонт.

10. Тъй като, по този начин, в Духовното е мисълта на това, което намира своето продължение в Материалното, няма нищо нелогично в разсъжденията от едното до другото. И можем да приемем Феноменалното като израз, адаптиран към нашето ограничено Телесно разбиране, на Съществените Истини, лежащи завинаги извън обхвата на нашите преходни органи на възприятие. На тези Истини, които съставляват Царството на Реалното, Феноменалното може да бъде оприличено на сянката, която, макар и лесно разбрана от простото външно сетиво, апелира за разбиране на своята природа и значението й за разширяване усещането в разума. Така Умът е компетентен да схване Вселената, която, надхвърляйки сетивността, заема както скритото Вътрешно, така и скритото Външно.

11. Сега Вселената на Феноменалното е обобщена и олицетворена в органичната клетка. С този термин се обозначава маса от организирана жива материя, имаща определена форма и съставляваща индивидуалност, способна да се храни и възпроизвежда. Примитивно сферично, но способно да приема различни форми, това органично единство може, според обстоятелствата, да бъде сведено до хомогенна маса от албуминоидно вещество или, в по-развито и съвършено състояние, може да предложи отделни части с различни характеристики и свойства; всички тези части са модификации, чрез диференциране на полярността, на една и съща течна субстанция. Това фундаментално вещество е известно като протоплазма, която сама по себе си е много сложна по конституция, съдържаща главно четирите елемента — кислород, водород, въглерод и азот, — сяра и фосфор, и се отличава от всички други видове материя с факта, че притежава жизненоважни качества, поглъщане, присвояване, възпроизвеждане и умиране.

12. Така конституираната клетка е основата на всеки жив организъм. От такива микроскопични единици, които сами по себе си са индивидуални и витализирани, се състоят твърдите вещества и течностите на всички органични тела, независимо дали са животински или растителни. Кутикулата, мускулната тъкан, нервната тъкан, хрущялната и костната тъкан, съединителната тъкан, кръвта и лимфата на човешкото тяло, всички са изградени и съставени от клетъчни единици, вариращи в зависимост от конкретната тъкан по аспект, измерение, конституция и консистенция.


Фиг. 1. — Разрез на типичната органична клетка.

A) Ядърце: Божествен дух, Nous (Ум), Yechidah (Уникална, присъща само на Човека Душа-Дух).
B) Ядро: Душа, Anima Divina (Небесна Душа), Neshamah (Нешама).
C) Протоплазма или клетъчна субстанция: Perisoul (Перидуша), разделена на две части, т.е. земен ум, Anima Bruta, Ruach; и Астрално тяло, Shade, Nephesch (Нефеш).
D) Клетъчна мембрана: Физическо тяло.
E) Протоплазмени гранули: астрални отражения или „духове”. 

13. Една клетка, в най-пълното си изражение, се състои отвън навътре от клетъчна мембрана, протоплазмено съдържание, ядро и ядърце (фиг. 1). В някои случаи, както при кръвните и лимфните телца, външните граници на клетката се образуват от течната протоплазма; но като цяло, както в мастната клетка, нервната клетка и повечето други, които не са свързани с течна среда, протоплазмата е ограничена и затворена от отделна обвивка, наречена клетъчна стена или мембрана. По темата за тази мембрана са възникнали безброй дискусии сред хистолозите, някои твърдят, че тя е независима изолирана обвивка, притежаваща специални химични качества и отделяща се от клетката или чрез механична експресия, или, както в мастната клетка, чрез разтваряне съдържанието с помощта на химически агенти - алкохол или етер; други твърдят, че се състои само от втвърдяване или коагулация чрез повече или по-малко изразена концентрация на външната повърхност на протоплазмената субстанция, като по този начин представлява периферия, идентична по природа със самата протоплазма. Това последно мнение сега е общоприето. По-рано също се смяташе за невъзможно да съществува клетка без капсулна мембрана; сега е известно, че тази обвивка често липсва и че нейната физиологична стойност е просто относителна.

14. Съставът на протоплазмата, или флуидното съдържание на клетката, претърпява вариации в зависимост от възрастта на клетката. Първоначално се образува само от албуминоидно вещество; но по-късно процесите на асимилация и десимилация, които протичат в него и чрез него, асимилация, или вътрешно генериране, водят до производството в неговата маса на разнообразни гранулации, пигменти, масти и други. Съотношението на протоплазменото съдържание на клетката към другите й съставни части варира в зависимост от вида на клетката и нейната възраст и обстоятелства. При определени условия тази плазмена среда може, както в старите епителни клетки на най-крайната повърхност на кожата, да стане постепенно напълно втвърдена, неспособна да упражнява нормалните си функции и да се трансформира във фиксирана рогова маса, известна на анатомите като „кератин”. Тази маса се образува от вътрешното сливане на ядрото, клетъчната мембрана и трансформираното течно тяло, всички от които са станали неразличими и неотделими едно от друго, като втвърдяващата се маса на разградената протоплазма постепенно е абсорбирала както ядрото, така и периферията. Такива клетки вече не са способни да се самопродължават; те постепенно се отделят и се отхвърлят от тялото, на което са били някога живи елементи.

15. Ядрото на клетката може да се изследва микроскопски с найголяма яснота в ембрионалните тъкани. Има вид на сфера или везикула, чието съдържание е повече или по-малко течно, хомогенно и прозрачно. Това вещество се различава по качество от това на заобикалящата го протоплазмена течност, с която е възпрепятствано сливането му от капсула, толкова тънка и прозрачна, че присъствието й, дори и при найсилната сила на лещата, се демонстрира главно от течението, наблюдавано в съдържанието й. Във вътрешността на прозрачната матрица на ядрото се забелязва, в съвършената клетка, малка, брилянтна глобула, наречена ядърце. Тази ярка централна точка, със сферична форма и албуминоиден характер, — по-рано се смяташе за съществуваща преди ядрото и определяща неговото производство. Сега е установено, че това е скрита формация, резултат от диференциация в течната маса на ядрото. В някои клетки ядрото е представено не от една брилянтна точка, а от две или дори повече, всички еднакви по произход и природа и многообразни само в същия смисъл като самата светлина.

16. Такава е накратко структурата на органичната жизнена клетка. Преди да проучим поведението й, ще бъде добре да сравним детайлите на току-що описаната структура с тези на Човешкото царство, тъй както те са ни представени от Гнозиса на всички древни школи, херметичната, будистката, платоновата и другите. Според този Гнозис, Човекът постига своята завършеност и е направен по Божествения образ, ставайки четирикратен. Той е съставен отвън навътре от Тяло, Астрално или течно Тяло, Душа и Дух. Така също, както видяхме, е съставена и перфектната клетка. Нейната кортикална обвивка, или стена, представляват нейното неподвижно тяло; протоплазмената среда, лежаща вътре, представлява нейното течно тяло; ядрото, — нейната душа; ядърцето, — нейният дух. И точно както всички тези различни елементи на клетката се произвеждат от една материална субстанция чрез промяна на поляризацията, така и четирите елемента на Човека са родени в лоното на една Субстанция и на една Даваща Живот Жива Майка, съществената протоплазма и на Микрокосмоса, и на Макрокосмоса. И тъй както материалната протоплазма е четворна по потенциал, така и Божествената протоплазма е четворна, доколкото в нея се съдържат алхимичните елементи на конституцията на четиричленната Вселена, Човешка и Универсална. До тази Божествена основа на Живота, в крайна сметка, могат да се проследят всички животи.

17. Както клетъчната мембрана е направена и излъчена от флуидното клетъчно съдържание, така точно феноменалното Човешко Тяло е направено и излъчено от Астралното или, както понякога се нарича, „огненото” тяло. И както хистологът може чрез механична компресия да изхвърли флуидното съдържание от клетката, оставяйки празната обвивка върху стъклото на микроскопа, така Душата и Астралното тяло могат да бъдат изгонени от Феноменалното тяло. И освен това, както в ранната възраст на клетката, нейната течна среда е чиста и бистра, но постепенно, отвътре или отвън, се зарежда с плаващи гранули, понякога толкова много и толкова плътни, че да прикрият ядрото и да маскират самото му съществуване; така Астралният елемент на Човека, който в детството е полупрозрачен и незамъглен, с остаряването му става пълен с фантастични образи, предизвикани отвътре или отразени отвън, които замъгляват възприятията на Душата и дори могат да заплашват да го погълнат. Именно поради тази причина, за да получи „Небесното царство”, Човек трябва да се върне към чистото състояние на детството и да се „роди отново”. Чрез този процес Той изчиства своя Астрален елемент и става „чистия”, който вижда Бог — Слънцето и Ядрото на Неговата Душа.

18. Както забелязахме, плазмената среда на клетката може постепенно да стане толкова втвърдена и рогова, че да бъде изключително кортикална и да представлява в цялата си маса еднаква твърда консистенция, като нито ядрото, нито протоплазмата вече могат да бъдат различими. Така и Човекът, чрез упорита тенденция навън, може да израсне изцяло материализиран, Неговата Душа и Неговата Реална част непрекъснато да деградират и най-накрая да станат напълно чувствени и способни да възприемат само материалните неща. Какъв е краят на такъв човек? Видяхме какъв е краят на клетката при подобни условия. Втвърдяването пробива път все повече и повече към повърхността на кутикулата и накрая се разпада, като се отделя или отрязва и така се губи за тялото. По същия начин, по същия закон, действащ идентично в малкото и голямото, се губи окончателно невъзроденият Човек. Той е престанал да изпълнява условията на съществуване и Животът вече не може да го задържи.

19. Ядрото на клетката отговаря, както видяхме, на Душата. В него има малка брилянтна точка, ядърцето, чиято природа никога не е била определена, но за която се знае, че не съществува във всички клетки. Много клетки преминават през целия си ход на еволюция от раждането до смъртта, без изобщо да притежават ядърце. Неговото съответствие в Човека е Божественият Дух. Притежанието на това Го прави Човек в съвършения смисъл. Подобно на ядърцето в ядрото, то се появява в Душата чрез диференциация на полярността, която се случва в самия психичен елемент. Рудиментарните хора (хора в зачатък, недоразвити-бел.прев.) и обикновените животни го нямат на нито един етап от своето рудиментарно съществуване. И както, от друга страна, ядърцето се вижда в някои клетки като двойно или дори множествено, така също и в някои високи и свети Души Еонът или „Двойната мярка” може да се прояви, като по този начин да ги направи посредници на Бога на Макрокосмическото, както и на Микрокосмическото. Или — както при Христос, — Божественият Дух може да почива върху тях с такава пълнота, че да поляризира в тях всичките Си Седем сили (Исая 11:2,3).  
 ЧАСТ II

20. Сега преминаваме към втората част от нашето изследване, а именно историята на поведението или еволюцията на клетката. Отдавна беше доказано, поне в по-голям брой случаи, че ядрото съществува преди образуването на самата клетка като цялостно образувание, за което много наблюдатели следователно го считат за необходимата отправна точка. Но едва наскоро цялата история на клетката, от нейните най-ранни до най-новите й етапи, е последователно проследена и хронифицирана. („Изглежда, че е добре установено, че ядрото упражнява контролиращо влияние върху храненето и подразделянето на клетката; всяка част от клетката, отрязана от ядрото, претърпява дегенеративни промени” (Наръчник по физиология на д-р Халибъртън, седмо издание, стр.10 ). В своята книга New Light on Immortality (стр. 69, 70), E. E. Fournier d”Albe, B.Sc. (Лонд.), M. R.T. A., цитира от класическия трактат на д-р E. B. Wilson за „Клетката” (Колумбийски университет , Biological Series, Macmillan Company, Ню Йорк, 1904 г.) следния пасаж:

„Фрагмент от клетка, лишен от ядрото си, може да живее дълго време и да прояви силата на координирано движение без забележимо увреждане. Такава маса от протоплазмата обаче е лишена от способностите на асимилация, растеж и възстановяване и, рано или късно, умира. С други думи, тези функции, които включват разрушителен метаболизъм, могат да продължат известно време в отсъствието на ядрото; тези, които включват конструктивен метаболизъм престават с отстраняването му. Следователно има сериозни основания да се смята, че ядрото играе съществена роля в конструктивния метаболизъм на клетката и чрез това е особено загрижено за процеса на формиране, участващо в растежа и развитието. Поради тези и много други причини, които ще бъдат обсъдени по-нататък, ядрото обикновено се разглежда като контролиращ център на клетъчната активност и следователно основен фактор в растежа, развитието и предаването на специфични качества от клетка на клетка и така от едно поколение на друго”.

След като се спира на факта, че в самата клетка ядрото е центъра, или по-скоро жизненият принцип, който тя видимо представлява и който „управлява процеса на асимилация, растеж и възстановяване” (стр. 65, 105) и че ако клетката бъде лишена от ядрото си, тя постепенно ще умре, писателят казва:

„Междувременно ядрата ще запазят всичките си възможности и, ако бъдат осигурени с подходяща среда, с хранителни запаси при подходяща температура, ще възобновят функциите си, сякаш нищо се е случило, оставяйки изоставеното тяло на произвола на съдбата” (стр. 107): и той казва, че:

„Всяко ядро е център на живота, седалище на някаква интелигентна дейност, която ние, тъй като сме толкова далеч от него в скалата на интелигентността, може само смътно да оценим” и че „найсъществените, жизненоважни, насочващи части на всяка клетка, съставляват нейната душа” и че „тази душа бива изтеглена от клетката при смъртта й” (стр. 121, 123)).

21. Вестникът на Кралското микроскопско общество от юни 1879 г. съдържа статия, която преди това е била прочетена пред Обществото от двама добре известни студенти по хистология, относно развитието и регресията на типичната клетка. Авторите на това внимателно изследване се уверили, че всички фиксирани или стационарни клетки някога са били „блуждаещи” клетки, тоест номадски ембрионални образувания, движещи се по свободните повърхности на мембраните, в търсене на някаква среда или тъкан, към която имат физиологичен афинитет и в които, когато ги срещнат, те ще проникнат, преминавайки през горната свободна повърхност на мембраната в покрития с ендотел тракт, където се намират само фиксирани клетки. Тук те ще се вкоренят и ще придобият характера на „фиксирани” клетки, ставащи чрез съседство или някаква друга причина, подобни на другите фиксирани клетки на тъканта, в която са били привлечени. Младите блуждаещи клетки, току-що навлизащи в миграционния стадий, се състоят от ядро, заобиколено от обикновен филм от протоплазма или клетъчна субстанция, но без периферна обвивка (фиг. 4). По-възрастни скитници, узрели за нов етап на развитие като фиксирани клетки, имат изобилие от протоплазма около ядрото си. Всяка градация на формата може да се види между тези два крайни типа; и всеки път, когато една блуждаеща клетка е на път да се превърне в неподвижна клетка, тя развива значително количество протоплазма, която се увеличава по такъв начин, че да образува постепенно силната периферна обвивка, характерна за състоянието на фиксирана клетка. След като изпълни своя период на еволюция и съществуване в тази форма, тя се връща в първоначалното си състояние на „скитник”. Процесът на това връщане, който е бил наблюдаван, е описан по следния начин:

22. По време на развитието на клетката, — приемайки за тип клетка от мастна тъкан, — се забелязва, че с увеличаването на протоплазмения елемент на клетката, броят на плаващите гранули, съдържащи се в този елемент, също се увеличава, pari passu (със същата бързина (лат.)- бел.прев.). По този начин при усвояването или регресията на клетката има два елемента, от които трябва да се отърве, преди клетката да може да се върне в първоначалното си състояние, а именно, излишъкът от ротоплазма и съдържащите се в нея корпускулни отлагания. По време на еволюцията на клетката в нейното фиксирано състояние тези гранулации могат да станат толкова многобройни или обширни, че да разширят матрикса на протоплазмата и да изместят ядрото от централната му позиция. Дори в процеса на връщане в свободно състояние, ядрото не възстановява веднага предишното си място и размери, но само до степен, която допуска процесът, който предстои да бъде описан.



Фиг. 2. — Блуждаеща клетка, лишена от клетъчна мембрана и гранули
A) и B) както на фиг. 1. (от Част I)
C) Тънка протоплазмена зона, обвиваща ядрото след разкъсване на клетъчната мембрана и дисперсия на гранулите.

Фиг. 3. — Разрушаване на фиксираната клетка и дисперсия на гранулите и излишък от протоплазма
A), B), C), D) и E) както на фиг. 1. (от Част I)
F) Паренхим на тъканта, в която се намира клетката.
G) Свободна повърхност или ендотел на тъканта, над която се движат Блуждаещите клетки




23. Когато една фиксирана клетка е на път да се разпадне, гранулите, които се тълпят в протоплазмената среда, се виждат сякаш се отделят от съдържащата ги прозрачна течност и изглеждат сякаш увеличават броя си. Изведнъж и без особена промяна или предупреждение, клетката започва да се разпада. Гранулите се изсипват от всички страни и очевидно в неопределена посока. С тях върви и излишъкът от протоплазмата, която ги съдържа, и, разбира се, външната периферия, образувана от удебеляването на външния пръстен на протоплазмата. След това ядрото отново се оставя в състояние на „скитник”, като към него е прикрепена само слабо оцветена зона от протоплазма. По този начин, когато периодът на живот на неподвижната клетка приключи, нейният съществен елемент, заобиколен само от тази прозрачна материя, възвръща силата на движение и се отдалечава от сцената на нейното quondam (бивше-бел.прев.) съществуване (фиг.4 и 5).

24. Нейната номадска способност сега е възстановена, и има всички основания да се заключи, че тя може да пътува в съвсем други места и чрез съседство отново да се превърне в неподвижно същество в друг вид тъкан. Тъй като, когато се наблюдава за първи път, ядрото и неговата филмова обвивка представляват блуждаеща клетка, мигрирала по свободни повърхности от някаква част, неизвестна на наблюдателя; и тъй като при последното наблюдение се е върнала към това състояние, очевидният извод е, че към момента на първото наблюдение може вече да е минавала през други еволюции и дезинтеграции, различни от този действително описан процес, и че когато е наблюдавана последно, тя отново е била на път да претърпи подобна еволюция и така нататък, и така нататък. Въпросът, разбира се, е свързан с голямо търпение и точност от страна на изследователя и голяма прецизност от страна на неговите инструменти. Изследванията, описани подробно в току-що цитирания документ, бяха проведени с неуморна грижа за период от повече от четири години (без прибягване до вивисекция), а резултатите им бяха потвърдени с огромен брой препарати. Обещано е продължение на тези изследвания, когато историята на прогреса и крайната съдба на клетката ще бъде още по-успешно проследена. Междувременно, що се отнася до установените факти, поведението на елементите, съставляващи клетката, е точно успоредно с историята на съставните елементи на Човека.

25. Нека вземем първия установен факт — че всички фиксирани клетки, имащи външни обвивки, някога са били блуждаещи клетки, състоящи се само от ядро и заобикалящ го протоплазмен филм, — и да го сравним с херметичната доктрина за Душата. Ядрото, както видяхме, представлява Душата, а протоплазмената течност — Астралната област на Човешкото царство. Подобно на Душата, ядрото съществува предварително като блуждаеща същност, облечена само в прозрачната нематериална среда, която представлява връзката между нея и земното и която го определя като все още „под стихиите” и подлежаща на превратностите на „съществуването”. Времето да поеме върху себе си ново състояние чрез спускане в Материята, се определя от закона за афинитета, който е едно с този на гравитацията. Когато настъпи това време, Душата прониква в земната атмосфера, която е представена от тъканта, покрита с ендотелиум, и се вкоренява в сферата на онези въплътени личности, към които в този момент тя има най-близка симпатия или магнетичен афинитет. Тогава Тя, посредством своето Астрално тяло, издига Феноменална материална периферия, или плътско тяло, и се въплъщава като животно или като човек, като новото й състояние не се определя произволно, а винаги е неизбежен резултат от нейните придобити афинитети, поведение и капацитети. Това, което определя въплъщението на една Душа, е нейното притегляне към Материята, тъй като е утежнена, така да се каже, с плътен астрален елемент, неспособен на настояща сублимация, и има нужда от по-нататъшно пречистване в земната сфера, преди да може да се издигне до Небесната. Така, съответно, видяхме, че това, което превръща блуждащото ядро в неподвижна клетка, е именно голямото изобилие на протоплазмения елемент, с който е заобиколено във всеки един момент. Ако човек иска да избегне необходимостта от реинкарнация, той трябва да унищожи в себе си склонността към Материята, любовта към плътта и привързаността към земните обекти и към външно сетивното; тъй като всички те служат на Астрала и Астрала служи на тях и неизбежно предизвикват гравитация към земната сфера. И Душата е подчинена и трябва да се подчинява на този закон на гравитацията; защото, както беше отбелязано, това е универсалният закон, в който и чрез който навсякъде действа Силата в Субстанцията.

26. Видяхме, че когато настъпи времето за фиксираната клетка да се разпадне, тя отделя по-голямата част от своя протоплазмен елемент, съдържащ гранулациите и корпускуларните отлагания, които по време на еволюцията си като фиксирана клетка е натрупала в него. Така също при смъртта си Човек изхвърля Тялото си, а с него и онази част от Астралната си личност (anima bruta), която е тясно свързана с него и която съдържа онези несъществени отражения и образи на светски неща, развити в ума му от обстоятелствата от земния живот, които той е готов да напусне: миражи и илюзии, които смъртта разбива; облаци и фантазии, които може би дотолкова са покрили външния разум на човека, че да замъглят вътрешния му живот и да задушат свободното разширяване на Неговата Душа и Нейния Божествен зародиш. Защото в нормално и неизкривено състояние мястото на този Божествен зародиш в Човека, подобно на това на Слънцето в Слънччевата система и на ядрото в клетката, е централно. Оттук и често срещаната фраза, използвана за Човека, в когото любовта или елементът на Душата поддържат Неговия Човешки възход: „Сърцето му е на правилното място”. Но когато Астралният или земният ум се развие неправомерно и неговите фалшиви израстъци започнат да замъгляват и потискат Интуицията, Човекът прилича на клетката, в която ядрото се изтласква от централната си позиция и се заменя с продуктите на дегенерацията.

27. По отношение на тези продукти, нашите автори отбелязват още: „Най-голямо значение има естеството или характерът на гранулите, които виждаме да напускат клетките и да преминават през желатиновата матрица на мембраната, очевидно поради собствената си сила на придвижване. Всъщност краят на тези изследвания ни отваря само началото на други по-малки, по-деликатни и по-важни изследвания. Както може да се предположи, от първостепенна важност за установяване е дали те са мастни или протоплазмени по своята природа. Ако, както е вероятно, те са мастни гранули, няма да им се придаде голямо значение; но ако, напротив, те са протоплазмени по характер, те биха били изключително важни като ключ към миналото и обяснение на бъдещето”. За да се реши този въпрос, се прибягваше до много и различни химични тестове, резултатът от които безпогрешно доказа, че тези гранули не са мастни, а протоплазмени по природа. Характерът, щампован върху тях чрез тестове с контрастно вещество, допълва изложението с факта, че силата, която изглежда им е присъща, и чрез която с удоволствие се отдалечават от родителските клетки, ни показва, че тук имаме работа с нещо специфично в биологията, някакъв много помалък и по-елементарен етап от съставното тяло, наречено клетка; нещо, което живее и се движи и има своето съществуване, независимо от клетката, и на което сме призовани да присвоим специфична сфера в природата. Имаме ли тук, в тези живи атоми, зародишите, микрококите, зооглеята, спорите, гъбичките, бактериите или спорите, от които се развиват бактериите? Нямаме съмнение, че те предоставят ключ към предполагаемите открития на някои от горепосочените класове организми при определени специфични или инфекциозни заболявания в миналото и вероятно могат да дадат обяснение на много инфекциозни процеси в бъдеще. Д-р Бастиан, в своя труд „За нисшите организми”, казва, че се опитва да обясни наличието на бактерии в живото тяло: „Трябва да си представим, че когато жизнената дейност на всеки организъм, независимо дали е прост или сложен, намалява, съставните му частици (все още част от живата материя) са способни да се индивидуализират и да прераснат във въпросните ниски организми. Точно като живота на една от клетките на по-висш организъм може да продължи известно време след смъртта на самия организъм, така че, в съответствие с тази последна гледна точка, може една от частиците на такава клетка да продължи да живее дори след като клетъчният живот е невъзможен”. Тази хипотеза на д-р Бастиан е точно приложима за гранулираните частици, които описахме; вярваме, че те осигуряват липсващата връзка между клетъчната и зародишната патология; и тяхното отношение към причините за заболяването ще стане по-очевидно, когато на друго време и място имаме възможност да покажем, че гранулираният изход не е ограничен до здрави клетки, а че при вирулентно заболяване имаме характерното гранулирано разпадане на клетките му в цялото тяло и в това е обяснението на заразяването.

28. Това описание, преведено на философски език, точно отговаря на класа магнетични духове, които вече са описани като обитаващи Астралната област на Човешката система. Видяхме, че Астралните духове не са личности, т.е. те не са в никакъв смисъл завършени същности или клетки, тъй като са просто протоплазмени, без лична душа или постоянен елемент. И все пак те могат да се разглеждат в много случаи като съществувания, тъй като действат с привидна независимост, преминавайки от сферата на един човек в тази на друг и толкова често се държат с такова подобие на личност, че да бъдат объркани с истински клетки или индивиди. В тях също разпознаваме „микробите” и „носителите” на всички духовни болести от заразен вид, като истерия, проповедни епидемии, религиозна мания, възрожденска паника и сродни явления, от които толкова много стотици случаи са изобилствали и все още изобилстват във всички страни и при всички системи на вяра. И в не малка част от тях Астралните духове са действали и все още действат в производството на „спиритуалистични проявления” посредством лекотата, с която те приемат образи на индивиди и посредством способността им да отразяват вярванията или спомените на питащия и на чувствителните, приемайки огледалния образ на обектите, поставени пред тях. По подобен начин те изграждат фрази, увещания, рими и описателни изказвания, които, въпреки че често са чудеса на красноречието, по същество са безполезни и са част от несъществения и празен характер на региона, откъдето са получени.

29. И така, ние виждаме в това разпадане на клетката и освобождаване на ядрото пълната картина на разпадането на плътското Тяло на Човека и на напускането Му на земната сфера, за да се скита за известно време в безтелесно състояние и накрая, при завръщането му, да се превъплъти в нова и като цяло по-висша форма (освен в някои редки и специални случаи). 

(Следва продължение)